Мотоциклетът (на френски: motocyclette, от на латински: mōtor – привеждащ в движение и на гръцки: κύκλος – кръг, колело) съгласно чл. 1 от ЗДП,[2] е двуколесно пътно превозно средство с кош или без кош, което има двигател с работен обем над 50 cm³. Към мотоциклетите се причисляват и моторните превозни средства с три колела, чиято маса без товар не надвишава 400 kg. Към тези превозни средства се причисляват и мотопедите – двуколесни или триколесни пътни превозни средства, които имат двигател с вътрешно горене с работен обем до 50 cm³, но чиято максимална конструктивна скорост не надвишава 45 km/h – определения в съответствие с чл. 11, 13 и 14 от Допълнителни разпоредби на Закона за движението по пътищата.[3] В посочените по-горе членове на закона, не е посочен изрично електрическия двигател, като основен задвижващ агрегат и неговата мощност като критерии за горната класификация. В масовото производство на електрически мотоциклети се прави разделение, специално въведено за мотопедите посредством конструктивното ограничение наложено с техническия параметър максимално допустима скорост на движение 45 km/h.

Motocyclette е наименование, с което френските фабриканти, братята Йожен и Мишел Верне (Eugène et Michel Werner) обозначават направеното от тях през 1897 г. превозно средство на две колела. Това наименование, одобрено от префекта на Париж за двуколесните превозни средства, придобива гражданственост и окончателно навлиза в публичното пространство след решение на Търговския съд в Париж през 1901 г. като motocyclette.[4] От пресата през 1907 г. се разбира, че за тези моторни превозни средства в България е ползвано наименованието „моторен велосипед“. Вероятно по-късно наименованието мотоциклет е заимствано от Франция и е придобило гражданственост в България. В България е много популярно и се използва наименованието „мотор“ за мотоциклетите, макар със същата дума да се обозначава и двигателен агрегат, използващ за гориво нефтопродукти. За малките кубатури мотоциклети или за изразяване пренебрежително отношение към мотоциклетите, е популярно и се използа наименованието „моторетка“.

Освен броя на колелата, като характерна особеност и главна отличителна черта на мотоциклета е конструктивно изграденото директно безредукторно (наричано още велосипедно) управление на предното управляващо колело. Характерно е и определеното място за сядане, при което положението на тялото на моториста е като на ездач върху транспортното средство. Тази позиция осигурява вертикално положение на тялото при управлението, а краката и колената обгръщат и са в пряк контакт с резервоара и елементи от двигателя. За стабилност при ездата се поставят странични опори за краката на мотоциклетиста и неговия пътник (стъпенки или, както е при моторолерите, площадки). Такава позиция на тялото позволява в близост да бъдат разположени органи за управление с краката – крачен лост за смяна на скорости и крачен лост за спирачката на задното колело. Другите органи за управление са разположени на кормилото – ръчен лост за задвижване на съединителя, ръчен лост за задвижване спирачката на предно колело, ръкохватка за газ при завъртането на която чрез стоманено жило се задвижва шибърът на карбуратора или системата за инжекционно впръскване на гориво за управление оборотите на двигателя. На кормилото са монтирани и превключвател за светлините на фара, пътепоказателите (мигачите) и клаксон.[5] Характерни особености са не само броят на колелата, но и изграждането на рамата, трансмисията, ходовата част и окачването на колелата. Класическият мотоциклет е характерен и с мястото и начина за монтажа на двигателя (двигател с вътрешно горене, електрически двигател, реактивен – специално изградените мотоциклети рекордьори).[6]
ATВ KYMCO MXU 300, четириколесно моторно превозно средство

Към групата на мотоциклетите не се включват моторните превозни средства с четири колела, популярни в България с наименованието АТВ, ATV (на английски: All-terrain vehicle и на руски: мотовездеход). Въпреки че тези леки превозни средства са сходни с мотоциклетите по начина на езда, да притежават кормило от велосипеден тип, да превозват ограничен брой пътуващи и да имат малък работен обем на двигателя, за тях по Закона за движение по пътищата се изисква притежаването на категория В1 за правоуправление. В закона изрично са указани и ограничаващите технически параметри на четириколесните моторни превозни средства от групата АТВ – маса без товар до 400 kg и мощност на двигателя не повече от 15 hp

Мотоциклетите, създадени в края на 19 век, и до днес имат едно предназначение – да превозват хора и сравнително малки по размер товари, като транспортират мотоциклетиста и неговите спътници (един или повече) по различни пътища и терени. Тази пригодност на мотоциклета да се движи както по асфалтови пътища, така и по макадамови настилки или земни пътища при различна форма на терена, го прави желано и универсално транспортно средство. Високата проходимост на мотоциклета, неговата добра управляемост, отлична маневреност, възможност за продължителното движение с приемлива скорост на пътуване, комфорт за пътуващите и ниски покупни и експлоатационни разходи, налагат мотоциклета като транспортно средство още в началото на XX век.[8] Първоначалната идея на създателите на мотоциклета става широка база за развитие на конструктивни решения за приспособяването му към различни сфери от живота – за транспорт, за спорт, във военното дело. За това спомагат и разнообразието от разработени двигатели за задвижването им, модернизиране конструкцията на рамата и комплектуване с агрегати подобряващи експлоатацията, без да се правят съществени компромиси със сигурността и надеждността.

Първото известно моторно превозно средство на две колела е построеният от френския изобретател Пиер Мишо (Pierre Michaux) през 1869 г. велосипед, задвижван от парна машина. Този опит е останал единичен експеримент поради големите размери на парния котел и ниската мощност на парната машина – само половин конска сила (0,5 hp).

Първият мотоциклет, построен с двигател с вътрешно горене, е създаден в Германия от Готлиб Даймлер (на немски: Gottlieb Wilhelm Daimler) и Вилхелм Майбах (на немски: August Wilhelm Maybach) през 1885 г. На дървена рама, съоръжена с две дървени колела и малки помощни странични опорни колела, е поставен бензинов карбураторен двигател с мощност 1,5 hp. На проведените изпитвания е достигната скорост 12 km/h, след което е патентован като „машина за езда с керосинов двигател“. Понятието езда остава и до днес, като характерна за основната позиция на моториста при управлението на класическия мотоциклет. С този патент мотоциклетът изпреварва с една година патентоването на другото популярно превозно средство – бензиновият автомобил.[9]

От 1894 г. започва серийното производство на мотоциклети от немската фирма Hildebrand & Wolfmüller (чете се „Хилдебранд унд Волфмюлер“).[10] Това производство е последвано и разширявано от фирми в Европа и САЩ, с много голям принос в развитието на конструкцията и двигателите на мотоциклетите. Основната причина за интереса към новото превозно средство е неговата проста конструкция, ниска цена и спортният дух с емоционалното усещане за движение и скорост. Пионери в мотоциклетното производство са: 1899 г. – Matchless (Англия); 1901 г. – Royal Enfield (Англия), FN (Белгия), Automoto (Франция);[11] 1902 г. – Norton[12] (Англия) и Indian (САЩ); 1903 г. – Triumph (Англия),[13] Harley-Davidson (САЩ),[14] Husqvarna (Швеция);[15] 1908 г. – NSU (Германия); 1909 г. Gilera[16] (Италия), 1910 г. – BSA (Англия); 1911 г. – Benelli[17] (Италия). Съществен принос в развитието на мотоциклетите са конструирането и серийното производство само на мотоциклетни двигатели от фирмите JAP,[18] Blackburne,[19] Fafnir, Sachs, които са заимствани и са вграждани в много различни модели мотоциклети от фирми производителки, особено в държавите от Европа.[20]

Типичният класически мотоциклет от края на 19 век до 20-те години на 20 век е построен на базата на велосипедна рама с ниско поставен бавнооборотен двигател в триъгълното пространство пред велосипедните педали. Задвижването на двигателното колело се осъществява с ремък, директно свързан с коляновия вал на двигателя и с голямо предавателно отношение. Общото техническо развитие, предизвикано от потребностите на войската от Първата световна война, както и успешните зрелищни спортни изяви след това, се дължат предимно на непрекъснатото усъвършенстване на двигателите с вътрешно горене. Особено активни към съществени нововъведения в двигателостроенето са немски, английски и италиански фирми, в т.ч. и към нова устойчива конструкция на рамата, нови решения за по-надеждна и по-ефективна трансмисия и ходова част, приспособявана за движение към разнообразни пътни условия и различни скорости. Конструктивните решения са насочени преди всичко към разширяване и разкриване на нови експлоатационни възможности за използване на мотоциклетите в различни области като транспортно средство.

В България първите мотоциклети се появяват в края на 19 век. Известно е, че първият собственик на мотоциклет е арх. Александър Ставрев. Първият опит за състезание с „моторни велосипеди“ се провежда на 14 май 1907 г. в София, както това е описано във вестник „Сан-Стефанска България“

Мотоциклетите се изграждат с различни конструктивни решения: двуколесни, двуколесни с кош странично свързан (със или без задвижване на колелото на коша), триколесни (с две колела отпред или две колела отзад на мотоциклета). Разнообразието от технически решения води до много сложна класификация, поради което няма създадена универсална единна система за класификация на всички видове мотоциклети. Това налага често едни и същи мотоциклети, оценявани по различни технически показатели и критерии, да се включват в различни класификационни групи. Освен по броя на колелата, мотоциклетите се различават по конструкцията и размерите си, по вида на използвания двигател и мощността му, както и по използването им съобразно пътните условия и по начина на „езда“, свързано с поставените цели при експлоатацията им. Някои експерти не признават и различните подтипове извън обичайното разделяне на видовете мотоциклети поради твърдението, че различията в промените са само козметични

Условно по външни конструктивни особености и начин на езда мотоциклетите може да се разделят на три основни групи:

класически мотоциклети (на английски: Standart Motorcycle)[24] – тези, които по конструкция и начин на езда са най-близо до първообраза на създадения мотоциклет с две или три колела. При езда тялото на мотоциклетиста е изправено (вертикално спрямо посоката на пътуване) и ръцете и кормилото не са натоварени с част от неговото тегло. Тези мотоциклети са с характерната триъгълна рама велосипеден тип, изградена от тръбна стоманена или алуминиева конструкция. От втората половина на 20 век се налагат и други носещи пространствени конструкции на рамата с нова схема на окачването на двигателя, трансмисията и двигателното колело, при използването на същите тези материали или от щампована ламарина. Независимо от предназначението, конструкцията на рамата и начина за окачването на двигателя, при мотоциклетите се запазва характерното разположение на двигателя и трансмисията, както и начина за задвижване на ходовата част – предимно чрез верига или с използването на кардан;
мотоциклети за спорт (на английски: Sport Bikes)[24] – това са мотоциклети с висока мощност, лека конструкция и при създаването им се акцентира върху ускоряването, управляемостта при завиване и спирателната сила. В конструкцията на мотоциклетите за спорт се внасят промени, с които съществено се изменя разположението на тялото и начина на езда. При скоростните състезания позицията на мотоциклетиста е агресивна и с тяло върху резервоара се създава добра аеродинамична форма от машината и мотоциклетиста за намаляване на въздушното съпротивление. Това реално се осъществява чрез изграждането на друга конструкция на рамата и опорните точки за краката на мотоциклетиста и чрез поставянето на аеродинамични обтекатели. Окомплектоването с мощни и пъргави двигатели, с подходящо окачване, ходова част и гуми, както и премахването на допълнителната седалка за пътник, също са част от конструктивните особености на тези мотоциклети.

Има две групи мотоциклети за спорт:

Първата група е с възможности за управление по пътната мрежа и за участие в различни спортни състезания.

Втората група е предназначена изключително и само за участие в спортни състезания.

Това деление най-добре е изразено при офроуд мотоциклетите. Типичните спортни мотоциклети, специализирани само за движение по терени без покритие и участие в офроуд състезания, са кросовите мотоциклети. Те са по-прости, по-леки и с дълъг ход на окачването, с висок просвет и здрава конструкция без обтекатели. Тези мотоциклети са забранени за регистрация и управление по пътната мрежа поради липсата на редица изисквания, свързани с безопасността. Но точно за тази група мотоциклети съществува строга квалификационна система за техническите параметри на състезателните машини, като е създадена и строго се спазва система от правилници за провеждането на състезанията, за поведението и действията на състезателите и оценка на показаните резултати. Подобните на тях мотоциклети, но с възможност да се регистрират, да имат регистрационни табели и да се управляват по обществената пътна мрежа, са мотоциклетите за дуал спорт и участващи в състезания супермото и мотоциклетите ендуро. Разделянето на отделните групи мотоциклети само̀ показва колко условна е тази класификация.

моторолери (скутери) (на немски: Motorroller) или ску́тер (на английски: scooter, motor scooter))– това са специални видове мотоциклети, които се управляват без да има пряк физически контакт на краката и колената на моториста с резервоара за гориво или други елементи от конструкцията на моторолера. Характерната позиция при управлението се дължи на конструкцията на рамата, различна от триъгълната рама велосипеден тип при мотоциклетите. Моторолерите имат характерна площадка за краката и преден защитен щит за моториста, което променя положението на тялото при езда и е различно от това при управление на класически мотоциклет. Двигателят е разположен под седалката в обща конструкция с трансмисията и ходовата част и с използването на вариатор за безредукторна промяна на скоростта на движение. Всичко това е покрито с обтекаема защита.

Първият скутер е разработен през 1902 г. от французина Жорж Готие (Georges Gauthier). Произведен е през 1914 г. Тази схема на изграждане на превозно средство с две колела е наложена с промишленото производство на едноцилиндровия скутер с двигател 123 cm3, конструиран от Granville Bradshaw през 1919 г. и произвеждан от ABC Motors Ltd (All Britisch (Engine) Company)

Работният обем на използвания двигател с вътрешно горене и неговата мощност са много важен фактор при определяне на конструкцията, приложението на мотоциклетите съобразно целите и в съответствие с определени експлоатационни условия.

Мотопедите (на английски: moped), с педали или мокик (с кик стартер (крачна манивела)) имат двигател до 50 cm³. В България наименованието мотопед е получило гражданственост (чл. 14 от Допълнителни разпоредби на закона),[3] и се използва вместо използваното в други държави мопед.
Леките мотоциклети (на английски: lightweight) имат обем на двигателя от 50 до 100 cm³. Това е прието и описано в българската литература за мотоциклети.[8] В енциклопедията за мотоциклети, издадена във Великобритания през 2000 г., мотоциклетите с кубатура на двигателя до 250 cm³ се отнасят към групата на леките мотоциклети.[20]
Средни – от 250 до 700 cm³.
Тежки – от 700 до 1300 cm³ или повече.
Тежки мотоциклети със специално предназначение. Обикновено това са соло мотоциклети или такива съоръжени с кош и трето колело, което е със или без задвижване от мотоциклетния двигател. Обемът на двигателите е от 700 до 1000 cm³. Характерното за тези мотоциклети не са ускоренията или пригодноста им за пътуване с високата скорост, а удобството при продължителна езда и възможностите за транспортиране на допълнително оборудване. Предназначени са за използване по всякакви терени за военни нужди или притежават специализирано оборудване използвано за нуждите на полицията. Поради качествата си да се управляват по всякакъв терен, намират приложение при провеждане на спасителни операции. Без специални приспособления на мотоциклета и коша, тези мотоциклети са достъпни и за граждани и се използват за туризъм или друго гражданско приложение. Тяхната универсалност се определя точно от възможността за ползването им по всякакви терени и превозването на трима души с по-голямо количество багаж.